Председател: Метхан Ведат Ахмед

Секретар: Неджиля Джевдетова Еминова

Това е история за едно уникално място, сгушено в гънките на Предбалкана, давало подслон и храна през вековете на смели мъже, горди пастири, упорити строители, непокорни българи, трудолюбиви селяни, алчни тарикати и заспали бюрократи (за радост, последните две категории се появяват едва преди 26 години).

Това място се намира на 13 км североизточно от Габрово, на границата с община Дряново. Селото е „кацнало” върху впечатляващ скален масив, част от красива скална верига, продължаваща няколко десетки километра в направление Дряново-Габрово-Севлиево.

Панорамата, която се открива в ясно време пред очите на всеки посетител, завладява със своята красота на север и величие на юг. Има археологически доказателства, че тази природна даденост е използвана още през VII в. пр. н.е. за наблюдение и контрол на движението в района. Изглед към някога укрепения район „Градът”, от който смели мъже са давали отпор на десетките преминаващи през годините на Великото преселение племена, може да видите на тази снимка:

Първоначално името на селото (основано от прогонени българи в средата на XVII век) е Чомаци. И двете версии за произхода на това име звучат правдоподобно. Едната идва от думата „чомак” – здравина, твърдина. Другата идва от думата „чомага” – дебела тояга с топка на долния край, която масово се използва по онова време от чобани, пастири и кираджии.

За да оцелеят на тази безводна и камениста земя, жителите на селото трябва да проявят част от характерните за истинския българин качества – сила, упоритост и находчивост. Така се появяват тези изцяло каменни къщи и огради – единствения достъпен наоколо строителен материал. Забележете обаче с колко любов и майсторство той е използван:

През тежките години на турското иго тук се заселват (по неволя) българи от 6 основни рода, които дават началото на 23 фамилии. По време на първото официално преброяване на населението през 1881 г. селото наброява 114 души. От тях (по време на нашето посещение) са останали 6, от които само тази баба събра кураж за среща:

За силата и авторитета на онези здрави българи, носили с чест и достойнство на плещите си както несгодите на природата, така и прищевките на поробителите, можем да добием представа от един стар турски документ: „…Чомаклара били брак еписи кисижам, Кара Недко епижам..”, сиреч „…всички от Чомаците под нож, само Кара Недко да не се пипа…”.

Днес това село (от около 20 къщи) носи хубавото българско име Иглика и ако решите да го посетите през ранна пролет, ще разберете защо е кръстено така:

А през всеки сезон тук може да усетите част от атмосферата (онази, автентичната) на Боженци, плюс това да видите уникален пейзаж и… да се докоснете до жалката комерсиална действителност, сътворена от последните две категории представители на човешкия род, визирани в началото на тази история (алчни тарикати и заспали бюрократи), макар че съвсем спокойно прилагателните им могат да се сменят. Става въпрос за двама местни братя, които в първите години на демокрацията решават да отглеждат крави. Кравите са много и в това няма нищо лошо, стига да не са в центъра на това уникално село. Но те са там и всеки ден (освен през зимата) трябва да излизат на паша. Знаете ли какво остава по тесните калдъръмени улици след бавно движещи се крави? Ако не знаете, елате в село Иглика.

Друг проблем създава близката кариера. Заради интензивното усвояване на пари по европейските програми, от няколко години в Габрово кипи усилено строителство – воден цикъл, укрепващи диги по поречието на река Янтра, спортни и детски площадки. Няма лошо, но за всичко това са необходими огромни количества инертни материали, добивани (без пясък) в каменната кариера до селото. Това означава сериозни и чести взривове, които бавно, но сигурно компрометират основите и стените на иначе здравите къщи.

Ще минат години. Парите от Европа ще спрат, а кравите един ден ще си намерят нов дом. Но скалите и вековните дървета ще останат тук – неми свидетели на тези диви, жестоки, безлични, послушни и страхливи прасета (и хора), които минават като сюрия през времето, без да оставят следа след себе си.

А колко малко е необходимо, за да оценим привилегията, че живеем на този „земен рай”, наречен България!