Църквата „Свети свети Константин и Елена” е един от древните християнски храмове в град Пловдив. Разположен е в центъра на старинната част на града, върху самата крепостна стена на Акропола. Тя е част от Архитектурния комплекс „Старият Пловдив”, в който се включват Джумая Джамия от ХІV –ХV в., катедралната църква „Свето Успение Богородично”, митрополитската църква „Света Марина” и Античният театър. В непосредствена близост до храма се намира и т. нар. „Хисар Капия”, която през римско време е представлявала източната порта на древния град, пътят към Далечния изток.

     През 304 г., на мястото, където днес се намира църквата, били обезглавени заради християнската си вяра мъчениците Севериан и Мемнос. Преди тях заради вярата си пострадали и 38–те Пловдивски мъченици. Ето как станало това: „ Началото на ІV в. след Христа е! Летен ден. Тримонциум. Акрополът. На форума шуми пъстра многолюдна тълпа. Слънцето се е издигнало на зенита и лъчите му жарят сгради и улици, храма на Аполон. Йеринархът (държавният служител на реда) изрича на висок глас някаква заповед към градската стража, после всичко притихва. Чуват се само тежките стъпки на стражите, които водят пленници. Тридесет и осем мъже, смазани от бой, оковани един за друг, пристъпят бавно, но главите им са гордо изправени. Напуканите им от жажда устни ронят тиха песен, непозната за тълпата. Процесията спира пред назъбените кули на крепостния зид, където е изходът на града, Хисар капия. Там 38–те мъже чакат мига, в който ще настъпи неизбежният им край. Защо? Защото са дръзнали да се противопоставят на волята на Диоклециан Август, римски прицепс, автократор, господар на света. Те ще умрат,  защото са прегърнали „омразната и  противодържавна” за Рим вяра, защото са повярвали в Спасителя Христос. Всички те са доведени от близки на Тримонциум селища, но сред тях има и двама траки от самия град. Това са Севериан и Мемнос, двамата храбри воини на Августа. Здрави, снажни мъже със светли коси и сини очи, сини като родното небе над тях. Под късите им хитони се виждат жилестите ръце и нозе на войници. Една след друга главите на християните се търкулват на земята. Една, две, три, четири.....тридесет и осем….. Пръски алена кръв оросяват крепостния зид. И никакъв ропот, нито молба за милост. Последни са двамата траки Севериан и Мемнос. Защо са последни? Защото така е заповядал проконсулът на Тракия – Хораций. Той знае, че те са храбри легионери от центуриона на неговия наскоро загинал син и тайно се надява, че тези най-смели и честни воини ще се отрекат от Христа след като видят с очите си грозната смърт на тридесет и осемте...... Но напразно!  Кръвта на Севериан и Мемнос, които от жителите на Тримонциум първи приели Христовата вяра, оплисква земята там, където днес се издига яката каменна снага на храма „Свети свети Константин и Елена”. След тяхната смърт, споменът за подвига им заживява в сърцата на жителите на града, а когато броят на християните нараства, легендата за Севериан и Мемнос се предава от поколение на поколение. Когато кръстът засиява и в древния град, на лобното място изниква малка бяла черквица, в която намират покой душите на първите мъченици – християни на древния град Пловдив.”

     През 313 г. по времето на император Константин Велики бил издаден Миланския едикт, който позволявал да се строят християнски храмове и повелявал да се върнат земите на християните. Така християнството било признато за официална религия в Източната Римска империя, а гоненията срещу християните били прекратени. Според проучванията на археолози и историци, храмът до Хисар Капия бил издигнат около тридесет години след мъченическата смърт на Светите Севериан и Мемнос и техните 38 другари. Така бил построен първият храм на Господа в града на тепетата, и той бил в чест на светите мъченици Севериан и Мемнос. „По този начин, споменатата част от Акропола, още през античния период се превърнала в раннохристиянско светилище”[2]. Когато името на император Константин започнало да се записва в пергаментовите листове като име на светец, жителите на града решили да посветят съществуващия храм на него и на майка му царица Елена и така храмът останал през вековете с името „Свети свети равноапостолни Царе Константин и Елена”.

     След този период няма почти никакви сведения за историята на този древен храм. За него споменава чак през 1578 г. немският богослов Стефан Герлах. През османското владичество, на мястото на големия древен храм, съществувала малка, дървена църква, еднокорабна, без купол и камбанария. Тя била изгнила и порутена, с малка врата, през която дори нисък човек трудно можел да мине. Това се обяснявало с факта, че през османското владичество, били наложени значителни ограничения относно размерите на християнските култови средища.

     През този период храмът бил многократно разрушаван и после пак въздиган. Има сведение, че през 1810 г. настоятел станал видният абаджия от Копривщица Тодор Моравенов. След едно от последните опожарявания на тази светиня през края на ХVІІІ в., кирпичените стени на храма били в руини.  Моравенов започал да събира средства за възстановяването. За двадесет години той събрал 200 000 гроша – една солидна сума, напълно достатъчна за плануваното начинание. През 1830 г. пловдивският възрожденец Вълко Чалъков успял да издейства издаването на султански ферман за новото изграждане на църквите „Свети свети Константин и Елена” и „Света Неделя”,  които били възстановени по едно и също време. Този ферман разрешавал на българите да си строят нови храмове. В следствие на това били съборени останките на стария и през 1832 г. бил издигнат новият храм. В този си вид църквата „Свети свети Константин и Елена” е достигнала до наши дни.

     Новопостроеният храм бил един от най-големите за своето време, с размери 26 на 17,5 метра  и височина – 8 метра. Той е с архитектура, типична за ХІХ в., дело на известния майстор от Брациговската школа Петко Петков – Боз. Представлява трикорабна базилика, с два реда по пет колони между корабите. Колоните са богато украсени с капители и са свързани помежду си с кобилични арки. Средният кораб е висок  8 метра, а двата странични - 6 метра. Таваните на страничните кораби са плоски, обшити с красиво изрисувано дърво, а средният – сводест, също с дървена обшивка. В западната част се намира главният вход на църквата. До него богомолците стигат, минавайки през притвора, който е с открита колонада. Над него се намира балконът  или т. нар. емпория, който бил нещо ново за времето на построяването на храма. Той представлява етаж, издаден на вън чрез еркери, предназначен за женско отделение. По онова време в храмовете жените се молели отделно от мъжете, за да не ги смущават. Отвън има две външни стълби, богато изрисувани, по които жените се качвали, за да достигнат до предназначеното за тях отделение. На изток е Светият Олтар с полукръгла абсида.  Църквата е с три Свети Престола, но сега действащ е само един - централният. Уникален по своята същност е и иконостасът на храма. Той бил изработен във Виена. Запазена е една разписка от 17 март 1836 г., според която става ясно, че майстор на този иконостас бил Йоан Пашкула от село Мецово ( Епир - Гърция ). Според сведенията на историка Александър Пижев, този майстор, който изработил уникалния иконостас на църквата, по принцип в работата си се придържал към балканската православна традиция, но „резбовал и по виенски образец”[3]. Според друг историк д-р К. Апостолидис пък „за първообраз на иконостаса послужила олтарната преграда на Виенската православна църква „Свети Георги”[4]. Иконостасът е направен изцяло в бароков стил, но особено го подчертават като уникален неговата позлата и полихромна украса. Завършен е през 1836 г., но позлатата му е направена по-късно. Първият ред от иконостасните икони били дело на известния български иконописец Захари Зограф, който от 1836 г. до 1840 г. живял и работил в Пловдив. Той е изписал и царските икони на Господ Иисус Христос, Света Богородица, Свети Йоан Кръстител и  Свети свети Константин и Елена. Иконата на Света Варвара е дело на Станислав Доспевски. През 1848 г. в храма е творил и Никола Одринчанин. Негово дело е иконата на светите първовърховни апостоли Петър и Павел. Тук се съхранява и чудотворната икона на Свети Цар  Константин и Света Царица Елена от ХVІ в. Дълги години тя била притежание на семейството на ктитора Тодор Моравенов, който я подарил на храма след неговото обновяване през 1832 г. От ХІV-ХV в. са и старите иконостасни икони, които днес са изложени в иконната галерия, намираща се в двора на църквата. Йоан Пашкула резбовал още балдахина над Светия Престол и Архиерейския Трон. Димитър Станишев от Дебърската школа пък изработил т.нар. проскинитарий, намиращ се в средната част на храма. Църквата била цялостно изписана през 1864 – 1866 г. от Стефан Андонов и Атанас Гюдженов от Пазарджик. Те първо направили позлатата на иконостаса, след това изрисували стенописите на храма, включващи сцени от живота на Спасителя, Света Богородица и светиите. Стенописът  от нартиката на храма, представлява знамението на Свети Цар Константин и е от 1865 - 1866 г. Същите майстори изрисували притвора и двете външни стълбища към балкона. Благодарение на завършилите през 1990 г. реставрационни работи на храма, продължили цели 17 години, днес църквата „Свети свети Константин  и Елена” е един от пловдивските храмове, чиято оригинална стенопис е изцяло запазена.

     През 2001 г. в чест на 38-те Пловдивски мъченици, избити при император Диоклециан през 304 г., в храма е поставена за поклонение икона на тези Пловдивски мъченици. Тя е изписана от Дечко и Елена Дечеви, а извън двора на храма, върху каменния зид, е поставена паметна плоча, която свидетелства за събитията, свързани с тяхната мъченическа смърт. Във връзка с това храм „Свети свети Константин и Елена” отбелязва като храмов празник освен 21 май, когато се почита паметта на Свети свети  Константин и Елена, и свой втори храмов празник на 20 август, когато се чества паметта на Светите 38 Пловдивски мъченици.

     През 50–те години на ХХ в. при направените разкопки под абсидата на храма били открити някои забележителности като правоъгълната кула, свързана с отбраната на източната крепостна порта – Хисар Капия. Също и костницата, съхраняваща костите на десетки поколения знатни пловдивчани. Днес те са погребани в общ гроб от източната външна страна на храма. Върху общия им гроб има поставена мраморна плоча, надписът на която свидетелства за тях.

     Църковният двор е ограден със здрав каменен зид, достигащ  от 6 до 8 метра височина, завършващ с тежък тухлен корниз. Построени са и няколко допълнителни сгради в двора, които придават манастирски вид на комплекса.

      Над източната дворна порта е сградата на Божигробския метох, построена през ХVІІ – ХVІІІ в. В продължение на десетилетия в него сеустановявали монаси, изпращани от Йерусалим за набиране на помощи от града и провинцията. До нея се намира и т. нар. клисарница, която „живописно се е надвесила над Хисар Капия”.

    През 60–те години на ХІХ в. в северозападния ъгъл на двора е построена 13 метрова камбанария, която е на пет етажа и има две камбани – малка и голяма. Голямата камбана е гръцка, с диаметър 96 см. и датира от 1871 г., а малката е с диаметър 60 см., дело е на прочутия леарски род Велеганови и е от 1925 г. В южната част на двора се намира и някогашното енорийско училище. Сега то е преустроено в иконна галерия, където като постоянна експозиция са изложени различни образци на иконното изкуство. В тази експозиция най-стари и ценни са творбите от ХІV – ХVІ в., включващи старите иконостасни икони на храма, съществуващи от времето преди възстановяването му. Има също така произведения, датиращи от ХV – ХVІІІ в., дело на представителите на възрожденските иконописни школи – Христо Димитров, който бил родоначалник на Самоковската школа, синовете му Димитър и Захари Зограф, внука му Станислав Доспевски, майстори от Тревненската и Одринската живописни школи др. Пред енорийското училище, долепена до каменния зид на храма, се  намира и някогашната свещеническа къща, където навремето е живял председателят на храма със семейството си. Днес тя е реституирана от Община Пловдив.

     От северната страна на храма, срещу камбанарията съществува и днес малък свод, под който се вижда  иззидана с камъни дупка. На това място се е намирало някога църковното аязмо с лековита вода. По спомените на вярващи, посещавали храма по онова време, тази лековита вода помагала на бездетни съпрузи и душевноболни. Душевноболните били завързвани с тежка желязна  верига, която висяла на зида до самото аязмо, и след като ги обливали няколко пъти със студената вода, те се подобрявали. По време на комунистическия режим в България, аязмото било затрупано и затворено с дървен капак.

    От месец юли 2007 г. по инициатива на Негово Високопреосвещенство Пловдивски митрополит Николай, храмът е постоянно действащ. Назначен е свещеник, който редовно да извършва богослужение и да обгрижва енорията при храма.

     Днес църквата „Свети свети Константин и Елена” представлява ценен религиозен, исторически и културен паметник в града на тепетата. Затова тя е и най-посещаваният от български и чуждестранни туристи православен храм в Пловдив.

Председател - протоиерей Петър Хубенов